Град Самоков - историческо развитие

Името на град Самоков е забележителен културен факт и отразява възникването и развитието му около огромните механични чукове за добиване на желязо, наречени „Самокови“ или само-кове.

Основна предпоставка за възникването на днешния град, началото на който трябва да търсим най-късно в годините на Втората българска държава, е било производството на желязо от богатите с руда земи около него. С железодобива – най-типичното производство за населението в Самоковско до Освобождението, са свързани развитието и процъфтяването на града.

Находчивото население използвало рационално богатството от желязо и вода, които щедро предлагала планината.
Според документите на Христо Семерджиев. „…Около осем хиляди коли желязо отива всяка година от тук чрез Солунското пристанище из цялата Османска империя.“.


Железодобивът и скотовъдството създават условия за развитието и разцвета на множество занаяти, които от своя страна стават предпоставка за развитието на търговията. В града работят над 300 чарка за гайтани, 40 абаджийски работилници, десетки мутафчии, железари, грънчари, медникари, златари, антикари, кожари, а предприемчиви търговци разнасят техните стоки по всички краища на страната и извън нея и преди всичко в рамките на Астро-Унгарската империя.

През 1531 година французинът Филип дьо Френ-Кане пише „….попаднахме на Самоков, голям град, където се обработва много добре желязото за котви и други цели”.

През 1856 година Антон Унтерберг – лекар по професия, основава първата в града стъкларска фабрика, а десет години по-късно се създава и спиртната фабрика на братя Хаджигюрови. Градът се замогва. Населението му достига дванадесет хиляди жители.

Успоредно с икономическия, процъфтява и културния живот в Самоков. Векове наред красотата на Рила прелива в духовния свят на планинеца, допълва и обогатява неговия естетически усет. Не случайно в края на осемнадесети век тук се формира Самоковската художествена школа, която става основа за духовното изграждане на цялата нация.
 

В града се полагат основите и на българския периодичен печат.
Прави го Константин Фотинов с неговото списание “Любословие”.

Наред с културния живот съвсем естествено се развива и просветното дело. Убедително доказателство за това са 16-те “Главни правила за управление на Самоковското общонародно българско училище” от 1861 година. Известните самоковски учители Захари Икономович Круша и Христодул Сечанов, автори на учебна и друга възрожденска книжнина, работят в различни селища на страната. Принос в просветното дело дават и Неофит Рилски, Тодор Пеев, Неделя Караиванова.

Показателна е ролята на самоковското духовенство и самоковското светско общество в борбата им за независима българска църква. Тук имената са митрополит Авксентий Велешки, Захари Хаджигюров, Димитър Смрикаров, Захари Зограф, Никола Образописов и др.
След освобождението от турско робство / 30.12.1877 г. стар стил – 11.01.1878г. нов стил/, в града до м.февруари 1878г. се формира общинска администрация.

Град Самоков е един от първите в който още на 17.02.1878 г. е избран първият градски управителен съвет и първият кмет Иванчо Д. Доспевски.

На 28.02.1878 г. в града пристига Марин Дринов, завеждащ отдела по вътрешни дела и поздравява Самоковци с първата Самоковска Общинска управа. Направени са първите регистри на населението, оформят се общински имоти, започва воденето на общинска каса.
В началото на ХХ в. се заражда фабричното производство. Построяват се текстилната фабрика ”Бъдещност” и ленена фабрика „Рилски лен” и тютюневи складове, които поемат работната ръка. Земеделието е слабо развито.


По-късно в града се развива леката промишленост, като фабриките се разгръщат в комбинати – ВТК „Самоковска комуна”, ЛТК „Рилски лен”. Построява се завод за електроника – днешният „Самел-90”, завод за регистрационна техника – ЗРТ, домостроителен комбинат, завод „Любчо Баръмов”, завод”Мусала” и пр.

ОБЩИНА САМОКОВ - 2024 година

 
 
  

  

  
  

  

  
  

   

   

Самоковска художествена школа

Самоков през деветнадесети век кипи от многообразие и човешко развитие. Икономика, търговия, просветно дело, изкуство. И не само националното Възраждане отприщва тая стихия от знание и талант. В този планински градец човешките възможности са като бистър извор, пробил гранитените пластове на земята. Тръгнал незнайно кога, непресъхващ.

Тъкмо тук в средата на ХVIII век възниква една от водещите художествени школи на Възраждането. Самоковските майстори зографи, гравьори, иконописци и резбари оставят белега на висше творчество върху стените на десетки църкви и манастири. Полагат верска любов в храмовете на инаковярващите. Слагат началото на една светска живопис с ненадминати до днес образци.

Тези творци остават едни от най-значимите българи на епохата.

За основател на Самоковската художествена школа се счита Христо Димитров. Той е родоначалникът на най-големия и значим зографски род – Доспейския. Занаята започва да овладява почти дете в Света гора. По-късно пътува за Виена, където допълва познанията си. Използва гръцки и немски източници, посредством които усвоява техниката на иконопиството. Работи в Македония и западните български краища. Негови икони има в Митрополитската църква в Самоков. Двама достойни синове ражда и учи Христо Димитров, а те го надминават в своето майсторство. Димитър Христов Зограф и Захари Христов Зограф. Към рода се присъединява Коста Вальов (зет във фамилията) и така тези художници създават едни от най-значимите стенописи в Рилския манастир.

… И толко стана изображението красно и благолепно, та като влази некой първи път в църквата, като си вдигне веднъж главата нагоре, той забравя веке да я снеме… Това е свидетелството на самия Неофит Рилски.

Димитър Христов Зограф (1795-1860) майстор на икони и фрески предава своето майсторство на синовете си Зафир (Станислав), Николаки, Захари и Иванчо. Всеки в различно време е напускал групата на баща си и започва своя самостоятелна творческа дейност. Най-известен от всички е Станислав Доспевски (1823-1878). Той е първият български художник получил академично образование. Негово дело са редица портрети на българина през Възраждането. Син на своето време, той умира мъченически в тъмниците на Цариград.

По-малкият син на Христо Димитров – Захари Зограф (1810-1853) е емблематичната фигура на Самоковската школа и на българското Възраждане. За краткия си четиридесетгодишен живот рисува икони из цяла България. Но голямото му дело са стенописите в най-големите български манастири – Бачковски, Рилски, Троянски, Преображенски. Рисува автопортрета си редом до светците и не забравя да се подпише. Създава българската светска живопис. Творчеството му е гениално. Приносът за издигане на националното самосъзнание – изключителен.

От неговите четирима синове един само, Христо, продължава занаята като помощник на Никола Образописов.

Образописовият род е другият род разнесъл славата на Самоковската школа по света. Произхождат от село Продановци. Иван Образописов – родоначалникът (!795-1854) е автор на първия български възрожденски портрет от 1829 година, който се намира в Националната галерия. Никола Образописов (1829-1915) въвежда пейзажни елементи в живописта си. Стенописите в Бельова църква, Метоха, Рилския манастир са широка панорама на българина с неговите емоции, бит, обществена изява, характерни за оная епоха.

Коста Вальов и синовете му Сотир, Иван, Никола, Димитър и Петър работят всеотдайно и остават многобройни стенописи и икони главно в църквите и манастирите в западните български краища и южна Сърбия. Коста Вальов участва в изписването на главната олтарна църква в Рилския манастир.

Христо Мишев и Анастас Карастоянов, братята Захари и Васил Попрадойкови, Коста Геров, Михаил Белстойнев са само част от изтъкнатите майстори на Самоковската художествена школа. Христо Йовевич (1827-1872) превежда и илюстрира басните на Езоп. Неговата къща цяла сияела с прекрасни изгледи от Смирна и Цариград.

Възрожденската самоковска къща отваря широко врати за декоративната живопис. Местните традиции, отворени и за европейско влияние, създават стил, в който се оглеждат естетическите идеи на българското Възраждане.

Идеи, които превъплъщават и самоковските резбари. Непрекъснато обновяват барока, към който приобщават творчеството си. Най-добрият майстор безспорно е Атанас Теладур, който завършва прочутия иконостас в Митрополитската църква. Негови ученици са Стойчо Фандъков (1810-1894) и синът му Димитър (1852-1914), Петър и Георги Дашини. Около двадесет иконостаса – шедьоври на резбарското изкуство оставят в наследство за своите потомци самоковските резбари.

Карастояновият род създава гравьорската школа. В тайно откритата през 1828 година печатница, Никола Карастоянов, с помощта на синовете си Анастас, Сотир и Владимир, печатат щампи. Никола Образописов и Георги Клинков са другите големи имена в тоя занаят. През втората половина на ХIХ век в Самоков се създава истинска местна индустрия за производство на щампи.

Златарството и часовникарството допълват диапазона на майсторията на самоковци, за да се съберат в едно цяло и историята да ги признае като грандиозно културно явление от българското Възраждане.